Никола Станев

УЧЕБНИК ПО ГРАЖДАНСКО УЧЕНИЕ

„Граждани за България“ e неполитическа организация с нестопанска цел, обединяваща български преподаватели и професионалисти по света с мисията да подпомогнат нашата страна в изграждането на институционалните основи на добре функционираща демокрация и устойчива пазарна икономика.

Инициативата „Площадът“ е в подкрепа на гражданското общество и гражданското образование в България.

Никола Станев

УЧЕБНИК ПО ГРАЖДАНСКО УЧЕНИЕ

Второ издание

Научен редактор: доц. д-р Мирена Легурска

ISBN 978-619-7469-48-6 (pdf)

ISBN 978-619-7469-49-3 (ePub)

© Граждани за България

https://c4bg.org/

© Издателство „Проф. Петко Венедиков“

www.venedikov.com

София, 2023

СЪДЪРЖАНИЕ

За това издание. Христо Пирински

Увод. Мирена Легурска

На какво ни учи гражданското учение

I. Семейство

II. Общество

Родно място

III. Народ

IV. Отечество

V. Гражданин

VI. Свобода

VII. Равенство

VIII. Търпимост (толерантност)

IX. Права и задължения на гражданите

X. Държава

Управление на държавата

Административно делене на държавата

Уредба на държавата

Разделение на властта

А. Законодателна власт

Народно събрание

Обикновено народно събрание

Б. Изпълнителна власт

1. Министерство на вътрешните работи

2. Министерство на външните работи

3. Военно министерство

4. Министерство на финансите

5. Министерство на народното просвещение

6. Министерство на търговията и земеделието

7. Министерство на общите сгради, пътищата и съобщенията

В. Съдебна власт

8. Министерство на правосъдието

Върховна сметна палата

ПРИЛОЖЕНИЕ - оригинален текст

За това издание

Човек се ражда сам, но живее в общество. За да живеят пълноценно, хората в едно общество трябва да имат желанието да се развиват, умението да работят заедно, готовността да си помагат един на друг, дисциплината да спазват съществуващите обществени правила и смелостта да търсят отговорност от тези, които ги нарушават. Съвкупността от всички тези навици и умения формира понятието гражданство, а процесът, в който едно общество предава тези умения на следващото поколение, е гражданското образование.

Всички развити общества имат силно развито чувство за гражданство. Следосвобожденска България също го е имала. Пред Вас е първият самостоятелен учебник по гражданско учение. Издаден е през 1894 година, а негов автор е една изключителна личност – Никола Станев. Той е участник в Руско-турската война, началник на отдел в Министерството на народното просвещение, основател на Съюза на българските учители и негов дългогодишен председател, редактор на „Училищен вестник“, съучредител на Българското историческо дружество и на редица други общественополезни организации. Автор е на множество книги, сред които „История на България 1878–1942 година“ и този учебник.

Ние, от „Граждани за България“, се радваме на възможността да предоставим този учебник в осъвременена форма на българския читател.

Това издание не би било възможно без съдействието на доц. д-р Мирена Легурска и гл. ас. д-р Петър Веселинов Петров от Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“; гл. ас. д-р Ивайло Аврамов, преподавател по архивистика в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“; Иван Крачанов, ръководител на Дигитален център, РНБ „Иван Вазов“ – гр. Пловдив; и Петър Стойков от „Граждани за България“, гр. София.

Благодарим на Елка Николова за чудесното осъвременяване на текста и на ИК „Проф. Петко Венедиков“ за изключителното оформление на това издание.

Също така оценяваме съдействието и подкрепата на Велислав Драмов и Ивета Викторова от адвокатско дружество „Велчев & Ко“, Максим Майер от „Business Global“ и Евгений Кънев от „Maconis LLC“.

Христо Пирински,

За инициативата „Площадът“ на

„Граждани за България“,

10 септември 2023 г.

УВОД

Гражданското образование има история, почти равна на тази на човешкото общество и демокрация1. Идеята за гражданско образование се заражда в практиката на polis-a на Атинската демокрация и в civitas на републиканския Рим. По един или друг начин тя е била споделена от великите умове на античността – Сократ, Платон, Аристотел, Джон Лок, Ж. Ж. Русо и др. Във философски и образователен аспект те свързват тази предметна област с отношенията между отделната личност, от една страна, и обществото и държавата, от друга.

Според Ж. Ж. Русо гражданското образование трябва да се осъществява върху национална основа. Той конкретизира неговата цел като подготовка на личността да изпълнява гражданските си задължения към държавата и обществото. Това негово разбиране съответства на концепцията за зависимата и подчинена роля на личността спрямо националната държава, върху основата на обществения договор. Той пледира за това, че младите хора трябва да знаят какво значи да си „член на държавата“, да научат своите „човешки задължения“, да знаят какво е „управление, закон, отечество“ и „какво е позволено“ в едно общество. Интерес към схващанията на Жан-Жак Русо проявява в началото на 20 в. и д-р Петър М. Нойков, който през 1901 г. издава във Враца своята монография, озаглавена „Учението на Жан-Жак Русо за гражданското образование“2.

Георг Кершерщайнер пръв въвежда самото понятие „гражданско образование“ и създава концепция за него. Цялостното си разбиране по проблема представя в своята книга „Схващане за гражданското образование“ (1914), където разглежда връзката между общото и гражданското образование. Той свежда гражданското възпитание до социалната етика и до известни познания за организацията на общината и държавата3. Според Кершерщайнер гражданското образование включва преподаването на правата и задълженията на гражданина и осигуряването на възможност за практикуването им. Училището трябва да осигурява възможност на учениците за извършване на определени обществени задачи. Учениците пък трябва да практикуват в различни самодейни социални общности и сдружения, където да се научат на активна и отговорна работа.

Идеята за гражданското образование заема важно място в българското училище в следосвобожденска България. С приемането на Търновската конституция (1879) българското училище наследява и разширява своите демократични традиции. Това поставя нови цели и задачи пред обучението и възпитанието, които да съответстват на потребностите на младата възстановена българска държава. Дълг е на българското училище да подготвя не само грамотни хора, но и добри граждани.

Обучението по гражданско образование у нас има дългогодишна история и традиции. През 1883 г. в Източна Румелия излиза педагогическото списание „Училищен дневник“, редактирано от Йоаким Груев. В списанието са разгледани първите уроци по „гражданствознание“ (два урока по патриотизъм, правата и задълженията на гражданите, държавното устройство и т.н.). Учебният предмет Гражданско учение присъства като задължителен в българското училище от 1892 г. до 1944 г. Разработени са специални учебни програми по предмета, като едни от тях са предназначени за основните училища, други за девическите и педагогическите училища, а трети за народните прогимназии.

От началото до 40-те години на ХХ век предметът Гражданско учение се преподава в ІІІ и ІV отделение на началното училище, по 4 часа седмично, заедно с Отечествознание, и в І, ІІ и ІІІ прогимназиален клас чрез учебната дисциплина Обща и отечествена география с Гражданско учение. Гражданското учение е застъпено и в гимназиите – реални, полукласически и класически – по един час седмично. От учебниците през този период: М. Герасков, „Патриотично възпитание“ (1902); Д. Негенцов и Д. П. Николов (1915) и преиздаден през 1922, 1923, 1925 и 1932 г.; Сл. Генчев и Иван Василев (1932); Д. Койчев (1940); Д. Костов (1941) и др., се вижда, че основните методични единици са запазени и съобразени с програмите за основните училища в страната на Министерството на народната просвета (1894-1939). Учебниците от този период включват теми като: Семейство; Народ; Общество; Отечество; Държава и държавно устройство и управление; Създаване на България и изработване на Конституцията и др.

В учебника на Д. Койчев за пръв път са посочени качествата и добродетелите на добрия гражданин:

1. Добрият гражданин обича беззаветно своята родина и ѝ служи предано;

2. Пази доброто име на своята родина. Той е родолюбец;

3. Тачи и почита всичко родно, всичко българско: българската природа, език, нрави, обичаи, песни;

4. Тачи и почита държавния глава, държавните учреждения, държавните знаци, народната ни войска;

5. Почита и изпълнява законите на държавата;

6. Плаща редовно и навреме данъците си;

7. Познава добре законите на страната;

8. Има предвид общите интереси на държавата и общината и на обществото;

9. Изпълнява бързо и добросъвестно всяка възложена му държавна, общинска и друга обществена работа;

10. Дава пълно съдействие на държавните органи и ги улеснява;

11. Говори винаги истината;

12. Взема дейно участие в обществените работи, в управлението и уредбата на държавата.

След 1944 г. предметът Гражданско учение е премахнат от учебния план и на негово място се въвеждат предмети, които се политизират.

След промените през 1989 г. постепенно и последователно гражданското образование се завръща в съвременното българско училище. Първоначално частично, чрез отделни класни и извънкласни дейности, а впоследствие и институционално, чрез Държавните образователни изисквания за учебно съдържание по гражданско образование (2000), Държавния образователен стандарт за гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование (2016) и задължителния учебен предмет Гражданско образование, който се изучава от учениците във втори гимназиален етап (от учебната 2022/2021 година). Този процес обаче не е лесен, като се имат предвид прекъснатите традиции в областта на гражданското образование през годините.

Вие държите в ръцете си първия учебник по Гражданско учение в България, издаден през далечната 1894 година. Негов автор е забележителният историк и родолюбец Никола Станев. В увода на учебника е записано, че гражданското образование „ни учи какво трябва да знаем и правим, та да станем добри и полезни граждани. То ни разказва как е наредено нашето отечество, какви са законите, какви са ни правата и длъжностите и ни дава правило, сиреч посочва ни пътя, по който да вървим, ако искаме да отбегнем злото, а да достигнем доброто, което общото отечество дава на всеки свой гражданин“.

Учебникът на Никола Станев излиза двадесет години преди знаковото произведение на Георг Кершерщайнер (1914), с което се свързва началото на научната област Гражданско образование. Този учебник на практика реализира заложените днес обществени и граждански компетентности, което говори еднозначно за неговата ценност и съвременно звучене. Той е изпреварил времето си и е все така актуален, предвид целите на гражданското образование, при това не само в национален, но и в европейски контекст. Един уникален пример за българския принос в европейското и световното педагогическо наследство.

Доц. д-р Мирена Легурска,

СУ „Св. Климент Охридски“, Исторически факултет

НА КАКВО НИ УЧИ ГРАЖДАНСКОТО УЧЕНИЕ

Човек живее, мисли, работи и подрежда своите дела както спрямо себе си, така и спрямо околните, според своите разбирания, доколкото му стига умът. Той може да извърши полезни неща за себе си и за другите, а може поради недостатъчно опит и незнание да извърши и вредни. Каквото и да прави човек, той винаги се стреми да постигне две неща: 1) да избегне злина, злощастие, мъка; и 2) да постигне добрина, щастие и честит живот.4 Към тези две неща човек насочва всичките си действия. И понякога ги постига, а понякога не.

От годините, прекарани в лутане да разбере какво е необходимо да знае и върши, та животът му, ако не винаги, то поне през повечето време да бъде добър, честит и охолен, човекът разбрал, че трябва да изучи себе си и околните, с които живее. Това го накарало да види какви нужди има самият той, какво му трябва, за да ги удовлетвори; как живее с другите хора, има ли необходимост от тях, а и от самия него; трябва ли да има с другите сговор, задружност; необходимо ли е да има закони и те да се спазват; може ли някои от нас да правят каквото си поискат, а други не, или всички трябва да бъдем равни, свободни и т.н.

Когато човек започнал да си задава всички тези въпроси и да се вглежда в обществото, в което живее, разбрал, че доброчестината или злочестината на всеки един от нас зависят от това дали той добре или зле нарежда своите си, домашни работи, и най-важното, разбрал, че доброчестината зависи до голяма степен от добрата и умна подредба на обществото, в което живее. Разбрал също, че ако изпълнява всичките си задължения и умно се ползва от правата, които има, само тогава ще бъде честит баща, честен човек и полезен гражданин. Това пък поражда нуждата всеки един от нас още докато е малък да се научи какво трябва да прави, за да може, когато порасне, да бъде добър, полезен, честит и свободен гражданин.

Гражданското учение ни учи какво трябва да знаем и правим, за да бъдем добри и полезни граждани. То ни разказва как е устроено нашето отечество, какви са законите, какви са нашите права и задължения и ни дава правило, т.е. посочва ни път, по който да вървим, ако искаме да избегнем злото и да достигнем доброто, което общото отечество дава на всеки свой гражданин.

I. СЕМЕЙСТВО

§ 1. Всеки човек, без значение дали е образован или не, живее в град или в село. Ако погледнем как живеят хората в градовете или селата, ще видим, че те се разделят на семейства. Всяко едно семейство се състои от няколко членове – баща, майка и деца. Глава на семейството са бащата и майката. Ние всички без изключение живеем, растем и се развиваме в такива семейства. Всяко семейство може да се раздели на две части: родители (бащата и майката) и техните деца; като децата могат да бъдат момчета или момичета, т.е. братя и сестри. Освен това може да има дядо и баба. В зависимост от това пълният състав на семейството се състои от родителите, децата, дядото и бабата. Може да се случи някъде съставът да не е този и някой от членовете да липсва.

Семействата обикновено живеят заедно в една къща, като се стремят да осигурят всичко, което им е необходимо за хранене, обличане, образование и т.н. Семействата се наричат още домочадия или фамилии.

Могат ли хората да живеят по друг начин, а не в семейства? Не. Сам човек, макар и възрастен, никъде не може да живее. Той винаги и навсякъде може да бъде нападнат от свирепи, диви зверове, които са много по-силни от него. Освен това той има необходимост от много неща в живота си и самичък няма да успее по никакъв начин да ги осигури, дори би могъл да загине. Ако човек се остави сам на себе си, без ничия помощ, той ще бъде едно слабо, немощно същество, което не би могло да се развива така добре и правилно, както в семейството.

Децата, които хората раждат, са по-крехки и по-слаби от малките на всички животни; те не могат да издържат на студа, вятъра, дъжда, снега, глада, голямата горещина и т.н.; имат нужда от много дребни и продължителни грижи докато заякнат, поотраснат и се научат да ходят, да говорят и сами да се обслужват. Дори и като пораснат, докато не станат пълнолетни, пак сами не могат да си изкарват нито прехраната, нито облеклото, нито да се предпазват от лошите природни стихии. За всички тези нужди на малките деца, чак докато станат пълнолетни, се грижат бащата и майката. Дори диваците, които имат най-малки нужди, защото малко се различават от животните и живеят много просто, и те живеят в семейства. Освен това, всеки родител има естествена обич към децата си, както и у децата има такава обич към родителите им. Ето защо, и поради необходимост, и поради обичта между тях, всички хора живеят в семейства.

§ 2. Роднини и семеен дух. Казахме, че семейството се състои от родители и деца. В някои семейства има също дядо и баба. Но ние имаме и други хора, които са ни близки роднини – хора, които преди време са били в едно семейство с нашите родители, но сетне, когато са пораснали, са се отделили от него. Това са: чичо, леля, стринка, вуйчо и др., т.е. братята и сестрите както на баща ни, така и на майка ни. След тях идват техните деца, които ние наричаме братовчеди и братовчедки. Всички тези близки до нас по кръв и по род хора се наричат наши роднини.

Когато децата в семейството пораснат, те се разпиляват и създават свои семейства. Но кръвните връзки винаги ги свързват в едно, като клоните на дървото, които излизат от един дънер. Има малки селца, в които всички семейства са произлезли от един общ стар род.

Във всяко семейство трябва да има ред, за да има напредък и добрина. Децата трябва да живеят в мир и съгласие помежду си и да си помагат, да слушат своите родители, които се грижат за тяхната прехрана, възпитание, образование и задомяване.

Децата приемат същите неща, които имат техните родители. Вярата, честността, благочестието, любовта, човещината, истината, благородството, всички добри качества се предават в семейството от родителите на децата. Изобщо, каквито са родителите, такива стават и децата. Децата възприемат всичко, което виждат или чуват от родителите си. Това предаване на добри или лоши качества от родители на деца се нарича семейно влияние или семеен дух.

II. ОБЩЕСТВО

§ 3. Необходимост от общество. Колкото повече се развиват и усъвършенстват хората – физически и умствено, толкова и нуждите им стават по-големи. Тези нужди са толкова разнообразни, че дори и семействата сами не могат да ги задоволят. Човек, колкото и да е работлив, не може да направи всичко, от което има нужда за къщата си и децата си. Ако той има едно занятие, професия, той само с него борави най-много и с него изкарва прехраната си; с другите занятия той не може да се справи, защото не му остава време да ги усъвършенства както трябва, пък и средства може да не му достигат. Никой не е в състояние в едно и също време да работи няколко занаята. Семейството обаче се нуждае от много неща, които се изработват от много занаяти. Да вземем например дрехите, обувките и др. През колко ръце трябва да преминат, докато се направят удобни за обличане и обуване! Така пък се е появила необходимостта семействата да се обединят в общество.

Обществото също е едно семейство, но в по-голям размер. Можем да кажем: ако се определи едно правило, според което всеки един да работи без да пречи на другите, така че да бъде полезен на себе си и на всички околни, то ще се образува една обществена наредба. Всички членове, които се подчиняват на това правило, ще съставляват обществото.

§ 4. Силата на обществото и ползите от него. Ние видяхме, че хората се обединяват и разбират в обществото за свое добро и своя полза. Човек е слаб без семейството си, а семейството е слабо без по-голямото, обществото. Всички жители съвсем естествено и според интересите си имат и обществен живот. Макар всеки да се грижи повече за частните си работи, всички се споразумяват за общите. Общата за всички нужда е накарала жителите да се сдружават, за да направят общи пътища, мостове, общи здания и т.н. Обществото, което се състои от повече хора, е стабилно и може да се бори и пази от лоши хора, от зверове, от наводнения и пр. Има много неща, които само обществото като цяло може да постигне. Членовете на обществото си помагат един на друг и в частните си работи; например когато се налага да вдигат много тежки товари, когато правят къщи, когато пътуват, когато се сдружават, за да имат печалба, когато трябва да разкопаят земята, за да извадят каменни въглища, сол, желязо, мед и т.н. Обществото помага да се извлече полза от природните богатства и да се опазят членовете му от каквито и да е опасности.

Когато хората се разбират, това води до богатство и напредък и на отделния човек, и на цялото общество.

От задружната работа произтича разделението на труда, което е много важно за улесняване прехраната на обществото. Всеки член на обществото може да се занимава само с едно нещо, което той ще изучи по-добре и за което ще бъде много повече полезен, отколкото ако работи едно след друго няколко неща. Така обущарят прави само обувки, месарят доставя месо, бакалинът – захар и сол, шивачът – дрехи, земеделецът – зарзавата и житото и т.н. Един на друг хората си разменят необходимите изработени предмети и така си посрещат нуждите.

Това са материални облаги от обществото, но от него има и умствени ползи.

Човек има не само физически нужди, каквито са храненето, обличането, отоплението, здравето и др., но и духовни нужди, каквито са стремежът на всеки да се развива, да стене умен, добър, честен, да разбере как е устроено всичко в природата, да познае хубавото, красивото и да получи наслада от него. А всички тези духовни нужди се удовлетворяват пак в обществото. Един измисли едно, друг – друго и така хората се учат и развиват взаимно. Дори хората в науката гледат да се надпреварват. А това води до напредък на обществото. Трябвало е много хора да изнамерят разните части на железницата, докато се направи и върви тя така, както я виждаме сега.

Има и други ползи от обществото. Ако човек остане да живее сам, той става див, жесток и недоверчив. В обществото човек се опитомява, облагородява; появява се в него нежно сърце, съчувствие към хорските страдания и мъки; появява се любов, човещина и братство.

Обществата се развиват в градовете и селата.

И тъй човек, според природата си, т.е. според нуждите на тялото си и душата си, е обществено същество. В самото начало той живее в семейството си, като най-първото малко общество, а семействата, пак по същите причини, се съединяват в едно, та образуват общество. РОДНО МЯСТО

§ 5. Всяко семейство и всяко общество живее на определено място. Мястото, на което семейството живее, на което сме се родили и отраснали, се нарича родно място. Всеки човек си има своето родно място, което му е много мило и обично. Любовта към родното място най-много се усеща, когато се преместим в някой друг град или село. Макар да е по-хубаво новото място, дето сме се преместили, ние усещаме едно вътрешно неприятно чувство задето сме напуснали родното си място. Всеки път си спомняме за него и колко мило и драго ни става тогава! Спомняме си къщичката, дето сме се родили и са ни отгледали нашите родители, спомняме си двора, дето сме играли, улиците, баирите наоколо, долините, полята, съседните къщи, нашите връстници, с които сме другарували… С една дума, припомняме си всичко, което се е запечатило в ума ни откакто сме започнали да разбираме и запомняме, и ни става така приятно, така весело, така драго, че искаме да се върнем пак на същото място. Тази любов към родното място я има у всеки човек и затова хората не обичат твърде често да се преселват, ако няма, разбира се, някоя основателна причина да го направят.

III. НАРОД

§ 6. Ако погледнем по-широко, ще видим, че не съществува само онова общество, в което ние живеем. Има много други градове и села, в които хората също са свързани. Както отделните семейства не могат да живеят сами, така и градовете и селата не могат едни без други, те взаимно си помагат и се поддържат. Хората от различните градове и села имат общи интереси и затова са принудени да се свързват помежду си.

Но градовете и селата много по-лесно се свързват, когато те принадлежат към един общ корен, т.е. когато те са сродни и близки помежду си. Сродността и близостта на хората от разните градове и села зависи от роднинските връзки, които имат; после зависи от еднаквостта на езика, нравите, обичаите, вярата, а най-сетне и от еднаквите интереси, които имат за своя поминък. След това, за да могат разните села и градове да се наредят правилно в един съюз, трябва да се създаде една уредба, едно правило, според което всеки член на обществото трябва да постъпва. Ако хората в едно общество не постъпват по някакви правила, изработени от цялото общество, няма да има никакъв обществен ред, а обратно, всеки ще прави каквото реши и ще настъпи бъркотия и безредица. Хората ще си пакостят едни на други и обществото ще се развали. Същото е и между отделните общества. Тези правила в различните общества са различни. Зависи от това дали обществото се състои от образовани и разбрани хора, или от прости и непослушни, и дали няма някакви външни причини, които му налагат такива, а не други правила. Независимо че, както казахме, правилата в различните общества са различни, нито едно общество не може да остане без едно какво да е правило.

Ако всички градове и села в една страна, според еднаквия произход, език, обичаи и интереси, се обединят в едно общо цяло, в едно голямо общество и установят една мъдра и добра за тях обща вътрешна уредба (правило), то те образуват народ. Може да се каже, че народът е едно голямо семейство.

И така, семейството се състои главно от родители и деца, обществото – от възрастните членове на семейството, които вече са се отделили от бащината си къща; народът пък се състои от всички малки общества (села и градове), които се свързват помежду си в един съюз, за да си помагат и да напредват в живота си, т.е. обединяват се, за да достигнат известно благо и да се опазят от неприятели.

IV. ОТЕЧЕСТВО

§ 7. Земята, на която живее един народ, се нарича негова бащина или отечество.

Всички народи, едни по-рано, други по-късно, са заели по едно малко или голямо пространство, според големината и нуждите си, от земната повърхност и са се заселили там. На това място първоначално се образували малки села и се занимавали най-вече със земеделие и скотовъдство. По-късно полека-лека малките села нараствали, докато образували градове, които още по-късно достигнали до цветущо състояние. Отначало народът, не ще и дума, е прост и неук, но постепенно става по-богат, започва да се образова, появяват се грамотни хора, които започват да разпространяват знанието и книжовността. В големите градове се отварят училища, в които младежите се учат. Учението прави хората по-способни да разсъждават за това как по-добре и по-лесно да се прехранват. Постепенно, с развитието си те опитомили земята, избили свирепите животни, пресушили блатата, обработили полетата, направили дружно пътища за лесно ходене и т.н. Така с многогодишния си труд народът прави земята годна да му дава всички неща, които са му необходими, привързва се към тази земя и никога вече не смята да я напуска. Едни хора умират, други идват след тях – това са техните синове и дъщери, наследяват бащината си земя и продължават да я обработват. Така всички народи на земното кълбо преди години са заели своите земи, обработвали са ги, привързвали са се към тях и не смятат да ги напускат. Напротив, от година на година те все повече обикват земята си, свързват се силно с нея и са готови на всяка цена да я запазят и защитят.

Народът като цяло се стреми да живее добре; измисля закони и наредби за добър, мирен живот.

И така, истинското отечество е народът, целокупно взети всички хора, които живеят в една и съща страна и са подчинени на еднакви закони, на еднакво управление и едни и същи управници.

§ 8. Любов към отечеството. Ние видяхме, че човек обича родното си място, но той още повече обича и милее за отечеството си, защото отечеството, което е по-силно и по-голямо от родния ни край, може да ни даде по-големи добрини и блага отколкото родното място.

Отечеството е тази земя, която се населява от народа, към който ние принадлежим. Отечеството за всеки един човек е това, което е семейната къща за децата. Най-общо казано, отечеството е къщата, където сме се родили, където сме прекарали младините си; долините, градините, горите, поляните, по които ходим; пътищата, по които тичаме; реките, в които газим. В отечеството си ние се усещаме като в бащината си къща; свикнали сме да гледаме хоризонта му ту ясносин, ту бляскав, ту мрачен; погледът ни се спуска все на нещо познато; селото или града, в който живеем, местата, където се събираме, училището, мегдана и т.н. Всичко това ни е мило, защото в тази земя сме получили най-крехките и най-трайните впечатления, които изпълват душата ни, защото тази земя ние най-добре от всички останали познаваме.

Казахме, че отечеството заема едно широко пространство; то се простира до някои естествени предели като реки, планини или пък до други народи.

Колкото повече ние опознаваме общото ни отечество, колкото повече изучаваме неговите планини, полета, долини и други хубости, с които го е надарила природата, колкото повече пътуваме по плодородните долини, красивите кътчета, богатите и хубави градове, толкова повече нашето сърце се изпълва с умиление и драгост към него.

Освен тези природни хубости на нашето отечество, има и други причини, които ни привързват към него. Ние знаем, че ако се случи някакво злощастие на някой член на фамилията, другите веднага, чистосърдечно и искрено искат да помогнат с каквото могат на пострадалия. Същото е и в отечеството. Човек, изпаднал в беда, като е в отечеството си, ще намери по-голямо съчувствие, по-голяма помощ, по-голямо утешение, отколкото ако е в чужбина, където никой не го познава – откъде е, какъв е, и където няма нито един, ако не близък и роднина, то поне приятел, който да милее за него. Когато сме в отечеството си, колкото и да сме се отдалечили един от друг, било за да изкарваме прехраната си, било по някакви други причини, ние все пак можем да се събираме, например когато се жени роднина или когато празнуваме някой народен или домашен празник, и да обменим чувства и сладки приказки, да изпитаме обич един към друг. Какво блаженство е за онзи младеж, който се връща от учение в чужбина и тича с четири очи да види родителите си, братята си, сестрите си, роднините си; как те бързат да го разпитат преживял ли е някакви мъки, премеждия, лишения в чуждата страна и намерили ли са се добри хора да му помогнат по някакъв начин! Двама души, които са от един народ, много по-лесно се разбират, отколкото ако са от различни народности.

Заедно с това, отечеството е една голяма сила, която ни пази от външни неприятели, пази жилищата ни, честта, имотите ни и т.н.; отваря училища, в които ние получаваме образованието си; предприема всички мерки, за да улесни прехраната на цялото население.

Всички тези причини ни карат да обичаме отечеството си, да обичаме земята си и народа си така, както обичаме бащината си къща, родителите си, братята, сестрите си и всичките си роднини и приятели. Ала от това пък не бива да разбираме, че трябва да мразим онези хора, които живеят в нашето отечество, но не са от нашия народ. И за тези хора, ако живеят постоянно тук, нашата страна е станала отечество. И те, както нас, я обичат и почитат.

§ 9. Отечеството трябва да е свободно. Нашата обич към отечеството е най-големият залог за доброчестината и напредъка на народа ни. Никой от нас за нищо на света не бива да се съгласява отечеството ни да попадне под робството на някой друг народ, който и да е той. Когато отечеството се намира в опасност, всеки от нас трябва да се притече да го защити, защото първото нещо, което е най-важно за отечеството, това е да бъде свободно, независимо, да няма друг народ, който да ни мъчи, изтезава и да ни налага своите закони. Човек се ражда свободен и трябва да живее в свободно отечество. В каквото и положение да се намираме, ние винаги вярваме, имаме голяма надежда за отечеството си; винаги искаме то да бъде доброчестито, защото тази доброчестина е наша, а и на децата ни. Свободното отечество може да даде всичко на човека – и образование, и богатство, и известност, и чест и слава – всичко, към което той се стреми и което е добро. Обратното, поробеното отечество не дава нищо друго на своите синове, освен теглила, плач, мъки и скърби.

§ 10. Патриотизъм. Най-голямата добрина на този свят е да се жертва човек за отечеството си. Срамно и позорно е да гледа човек как неприятелят нахлува в земята му, за да пленява, да гори, да убива, да руши всичко и да потъпква най-светите за него неща. Нашата любов към отечеството трябва да стига дотам, че да не жалим нищо, когато трябва да се борим за него, да не жалим имота си, труда си, че дори и живота си. Онези народи, които не са имали такава силна любов към отечеството си, повечето са били роби на другите. Враждите и несъгласията, които може да има помежду ни, щом разберем, че страната ни е нападната, трябва да замлъкнат и ние единодушно да се отправим срещу неприятеля. Нека не мислим, че неприятелят е далеч от нас, затова може да се избавим. Който напада една част от нашето отечество, той напада всички нас, защото ние всички сме свързани в един народ и това е нашето общо отечество. Нима ще постъпим много умно, ако отидем да се бием едва когато врагът се озове пред нашата къща? Когато всички работим заедно за защитата на отечеството ни, тогава имаме и по-голяма сила, и по-голям кураж, а и като се борим за правото, победата ще бъде на наша страна. Най-голямата любов към отечеството се нарича патриотизъм, а хората, които имат такава любов, се наричат патриоти (отечестволюбци, родолюбци).

§ 11. Любов към другите народи. Като обичаме искрено народа и отечеството си, ние не бива да стигаме дотам, че да мразим другите народи или да ламтим за техните отечества. Както ние искаме да живеем в земята на нашите прадеди, да се развиваме и усъвършенстваме свободно, без да има някой да ни пречи, така е законно и другите народи да живеят, да се развиват и напредват без пречки в своето отечество. От друга страна, ако погледнем по-широко, ще видим, че всички народи, взети заедно, образуват човечеството. И всъщност, би трябвало да се премахнат всички карания между народите, та цялото човечество да образува едно велико отечество, където всички хора се отнасят един към друг като братя. Тогава нямаше да има никакви войни, а навсякъде щеше да има ред, мир и свобода. Народите щяха да си живеят приятелски един с друг. За съжаление такова приятелство между народите се среща твърде рядко. Народите, като се различават един от друг по езика си, нравите и обичаите си, вярата си, стремежите си, пък и от неблагоразумие, се карат помежду си, а понякога и воюват. В такъв случай несправедливо нападнатият трябва да се брани и да жертва мило и драго, за да запази свободата на отечеството си. Всички ние трябва да имаме човещина, т.е. да съчувстваме и дори да помагаме на тези, чието отечество несправедливо е нападнато. Поробените хора и народи, каквито и където и да са те, заслужават съжаление и помощ.

V. ГРАЖДАНИН

§ 12. Вече стана дума, че всеки народ иска да живее на онова пространство земя, дето някога са се заселили неговите прадеди, дето е свикнал с всички особености на мястото и природата; че всеки народ за своята доброчестина трябва да живее свободно и независимо, да не може никой друг народ да му налага своите закони, своите нрави и своята вяра.

Да е свободен един народ, означава той да е сам господар на себе си, сам да има право да разполага свободно, без натиск, с всичката си уредба, с всичките си закони и служби, които да определя така, както за него е най-правилно и най-добре. Такъв свободен народ, който цени доброчестината си, никак не желае чуждите народи да се намесват в неговите вътрешни работи. Колкото и да е малък този народ или колкото и да е малка земицата му, той никога не допуска другите да му заповядват, а напротив, иска да го уважават и почитат така, както той ги уважава и почита.

Всеки човек, който е син на такъв народ или е част от него, може с гордост да се нарича гражданин. Гражданинът е свободен син на свободно отечество. 5

Всички свободни синове на своето отечество се наричат помежду си съграждани.

Съюзът на всички свободни граждани образува свободното отечество.

VI. СВОБОДА

§ 13. От свободата на отечеството произтича свободата на гражданите. Свободата е най-голямото благо за всеки един член на държавата. Тя е най-важното условие за човешкото щастие и благополучие. Лишеният от свобода човек линее, вехне, отпада физически, отслабва умствено и най-сетне загива. Най-добрият пример за това са затворниците; ако се вгледаме в лицата им, ще видим, че те са бледи, посърнали и сякаш клонят повече към смърт, отколкото към живот. Затворът и робството убиват най-добрите човешки дарби и сили. Съвсем друго нещо е свободата; тя ни прави весели, самостоятелни, бодри; тя ни дава живот и сила, прави ни истински човеци.

§ 14. Лична и обществена свобода. Обикновено говорим за лична и обществена свобода. Личната свобода е онази, с която се ползва лично всеки гражданин във взаимоотношенията си с другите граждани. Човек е свободен да уважава, почита, одобрява и се сдружава с едни граждани, и обратното, да избягва и презира други. Това той е свободен да прави в зависимост от своето разбиране кои са добри и кои лоши. Всеки е свободен да се сприятелява с когото иска, стига само той да не е нехранимайко и да причини с това вреда на себе си и на съгражданите си. Всеки може, без ничие разрешение, да си избира занятие, каквото иска, за да е в състояние по-бързо и по-лесно да си набавя средства за живеене като прехрана, облекло, жилище и т.н. Ако прецени, че със занятието си не може да успява, той е свободен да го напусне и да си избере друго, което ще му осигурява повече приходи. Никой няма сила да накара някого да постъпва с частните си работи така, а не иначе. Никой няма сила да отнеме на гражданина изработеното от него нещо; то си е негова собственост, която всички трябва да уважават. Всеки е свободен да се жени за която мома харесва, стига само тя да е съгласна и в нейно лице да намери своя вярна другарка. Когато му се родят деца, той е господар вкъщи, той нарежда домочадието си, дава заповеди и наглежда върши ли се всичко редовно и добре; той е свободен да възпитава децата си както намери за добре, като следи това възпитание да е правилно и добро, но няма право да ги мъчи безчовечно и да ги гони от къщата. Никой не бива да причинява страдания на домашните си, дори и на животните. В къщата на един човек никой не може да влиза със сила. Жилището на гражданина е свято и неприкосновено. Полицията може да влезе в къщата ни само когато е убедена, че вършим някакво престъпление, или когато укриваме злодей. Никой не може да ни затваря без причина. Всеки е свободен да размишлява за каквото иска и както иска. Писмата, които пишем до приятели, роднини и познати, никой не може да отваря и чете и т.н.

Една от най-главните свободи е личната неприкосновеност на човек, т.е. никой да не може да посяга върху личността му, да го измъчва, бие или задържа без причина. Гражданинът има свобода на мисълта, т.е. да мисли по всякакви въпроси, било то общественото устройство, било то религията или науката. Той също така е свободен да говори това, което смята за умно, добро и полезно. Той е свободен, ако желае, да напечата във вестниците или в книгите мислите си, за да ги знаят и другите или пък за да ги предизвика и те да дадат своето мнение.

Човек е свободен да изповядва каквато вяра желае, а ако смята, че тя е права, да убеждава и другите да я приемат. В България, независимо че православната вяра е господстваща, се дава свобода на всеки да изповядва каквато вяра той иска.

Всички хора, които живеят в България, се ползват с лична свобода.

Обществената свобода пък е тази, която се отнася до обществото, т.е. когато действията на човек имат значение за обществото, а не само лично за него. Пълнолетните граждани са свободни да се сдружават за всякакви полезни начинания, било за печалба или за други неща: те са свободни да обмислят дружно как могат по-добре да си подредят общината; те могат да се допитат до всички граждани, за да разберат тяхното мнение. Гражданите са свободни мирно и тихо, без оръжие, да се събират на общи събрания, без да искат за това разрешение от някого, и там да разискват такива въпроси, които са в полза на общината и народа. Никой не бива насила да разпръсква хората на такива събрания.

§ 15. Злоупотреба със свободата. Колкото и свято, прекрасно нещо да е свободата, и то си има своите граници. Като казваме свобода, не бива да разбираме, че човек може да прави каквото му хрумне, според собствените си прищевки. Не е свобода това да вредим на себе си, на близките си и на съгражданите си. Който нарочно или от инат вреди на себе си, той не постъпва свободно, а неразумно; а който вреди на другите, той вече върши беззаконие. Както ние, така и всеки гражданин има свобода. Свободата на едного не бива да спира или да нарушава свободата на другиго.

Което ще рече, че никой не трябва да злоупотребява със свободата, която има. Да бъде човек свободен, значи да му е позволено да прави всичко, което е добро, справедливо и полезно както за него, така и за съгражданите му. А да привикне човек именно това да върши, е доста трудно. За това се иска той да е разсъдлив и умен. Много хора от инат, от простотия, от неразбиране и безумие вършат, като се мислят за свободни, големи беззакония и поразии. Поради това всеки един разумен и разбран гражданин преди да извърши нещо, вместо да пита свободен ли е да го направи, по-добре е да обмисли хубаво, да прецени работата от всяка страна и да реши: законно ли е, полезно ли е, пък и умно ли е това, което смята да извърши. Свободата е благотворна, когато човек се ползва от нея обмислено, умерено и умно, и вредна, когато човек се ползва от нея за щяло и не щяло. Свободата винаги и навсякъде носи след себе си отговорността за постъпките. Човек е отговорен за всичко, което върши, и пред съвестта си, и пред съгражданите си (срам), и пред законите (наказание).

VII. РАВЕНСТВО

§ 16. Както свободата е мила и скъпа за всеки човек, така и равенството е още по-мило и по-скъпо за всеки гражданин.

Какво ще рече равенство между гражданите, т.е. всички да сме равни помежду си? Никой от нас няма тази сила да направи всички хора равни, например по ръст, сила, ум, характер, воля, доброта и т.н. По всички тези неща хората доста се различават; един е по-добър, друг – по-лош; един – по-твърд, друг – по-мек; един е с по-силна памет, друг – с по-слаба; един е по-честен и спестовен, друг – по-безчестен и разпилей-прах и т.н. С една дума, хората никак не са равни, нито физически, нито духовно.

Равенството на свободните и пълнолетните хора се състои само в правата, т.е. справедливостта изисква всички граждани да имат равни права. Богатите и силните не бива да имат по-големи права от сиромасите и слабите. Законът трябва да бъде един и равен за всички. Както бедният, така и богатият, когато се изправят пред закона, за да отговарят за своите престъпления, трябва да бъдат съдени еднакво. Не бива на сиромаха и слабия да се налага по-тежко наказание, а на силния и богатия – по-слабо, ако престъплението им е едно и също. Никакви отстъпки изобщо – било от войската, било от правата за нареждане на законите, било от плащането на данъците – не трябва да се правят във вреда на немощните и уязвимите. В една свободна страна не се допускат никакви съсловия.

Учението трябва да бъде общо за всички. Всяко дете, на който и какъвто гражданин да е, да има право да отива на учение в училището. Учението в основното училище да е общо, безплатно и задължително за всички, както бедни, така и богати.

Когато младежите пораснат и станат пълнолетни, да имат равни права да заемат каквито служби и професии поискат, кой каквито предпочитания има, защото тогава ще работят със сърце и ще имат по-голям успех.

Държавните служби винаги трябва да се раздават на способните и достойните, а не на заможните, роднините и приятелите.

Равенството в правата води подир себе си равенството в задълженията. Така както добросъвестно гражданинът се грижи за семейството си, така трябва да се грижи и за изпълнението на всичките си задължения към държавата. Не бива да искаме равни права, а когато нашите другари тръгнат на военна служба, ние да бягаме и да се крием, или да не искаме навреме да си плащаме данъците, или да не желаем да се подчиняваме на закона и т.н. Всеки гражданин сам, без да го карат насила, трябва да се стреми да изпълнява всичките си задължения, според състоянието и силите си. Не бива да казваме: „Нека най-напред другите да направят това или онова, пък ние след това“. Всеки трябва да полага усилия според разбирането си и състоянието си и навреме и еднакво да изпълнява законите на отечеството си. Само така човек, бил той мъж или жена, има пълното право да се нарича истински гражданин или гражданка.

VIII. ТЪРПИМОСТ (ТОЛЕРАНТНОСТ)

§ 17. Най-накрая ще кажем, че нито равенството, нито гражданската или личната свобода ще струват нещо, ако ние сме нетърпеливи, нетолерантни един към друг. Всеки гражданин трябва да привикне да се въздържа и да търпи, да изслушва онези граждани, които имат противоположно на неговото мнение или друга вяра. Когато чуем някого да изказва своите мисли, своите съждения по някой въпрос, дори свързан с вярата, ние трябва да сме въздържани, да го изслушаме до края, а когато свърши речта си, да му отговорим прилично, без да се караме или да го обиждаме. Всеки е свободен да изказва мнението си. Ако не се изслушвахме, какво щеше да стане? Щяхме да се прекъсваме един друг, да се скараме, пък можеше и да се посбием. Само лошите, неразбраните, простите и глупавите се карат и бият с хората, вместо да се разберат като човеци. Търпението е мярка за нашето развитие, благородство и възпитание. Когато един човек търпеливо изслушва противоположните нему мисли и после умно и спокойно ги оборва, ако, разбира се, не са прави, той показва, че е образован, умен и истински гражданин.

IX. ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ГРАЖДАНИТЕ

§ 18. Като свободен син на своето отечество, всеки пълнолетен гражданин (след 20-та си година) се ползва с много блага. Първото и най-голямо благо е това, че всеки от нас не се чувства притеснен от никого, всеки може да си подрежда по един или друг начин своите дела и да се залавя с онова, което му е по сърце. Според способностите си, според образованието и разбирането си всеки един, бил той от село или от град, може да достигне завидно добро положение, без значение на род, богатство или друго нещо. Способен ли си, имаш ли развит ум, честен ли си, ти ще се заемеш с такава работа, която да бъде най-достойна за теб. От друга страна, знаем, че обществото или народът се състои от свързването в едно на всички граждани, и когато казваме, че народът е господар на себе си, това означава, че гражданите са господари на себе си.

Но за да върви всичко мирно, подредено и умно, е необходимо да има определени някои правила или закони. Въпросът е кой трябва да създаде тези закони? То се знае, гражданите. А допускането на гражданите по право да се ползват от благата , които дава отечеството, и да определят законите, се нарича право. От свободата на гражданите произтича и това, че те имат право да организират и определят всички неща, които са в тяхна обща полза. Но като не можем ние сами лично по някакви причини да съставяме и определяме законите, имаме право да си изберем други, одобрени от нас хора, които да се заемат с това.

Всеки гражданин има много права: така ние имаме право да избираме някои лица, които да вършат обща работа. Имаме право да искаме от закона да ни осигури имот, чест и живот, имаме право да одобряваме или да отхвърляме всичко, което ни пречи да напредваме, да се развиваме и усъвършенстваме и пр. Нашите права се простират за всичките ни общи нужди, но трябва за всички наши съграждани да е добре, а не само за нас или за някои от нас.

Но като имаме тези права, благодарение на които имаме сигурност и добруване, дали не се изисква от нас да извършим някои работи, с които да се отплатим, да се издължим, така да се каже, заради тях. Изисква се. И това е да изпълним нашите задължения. А какви са нашите задължения? Те са: най-напред да жертваме имота си и живота си за свободата на отечеството, след това да се подчиняваме на изработените и одобрени закони, да плащаме данъци за поддръжката на служители и полиция, да пазим общите неща също като нашите и т.н. – задължения, които са толкова много, колкото и правата ни.

Който има права, той трябва да има и задължения; и обратното, не е справедливо да се налагат на човек само задължения, без да има той права.

Задължения без права имат само робите. От друга страна пък, никой не може да иска да има права, ако не изпълнява известни задължения. Така че правата и задълженията са съвсем тясно свързани помежду си, както главата и краката.

§ 19. Обикновено се говори за граждански права и политически права.

Правата се наричат граждански, когато с тях се ползват гражданите във всекидневните си взаимоотношения. Такива права са: всеки да може да купува и продава всякакви имоти; да предприема изграждането на разни обществени сгради; да участва в търгове, да прави спогодби с правителството или общината за закупуване и набавяне на някои материали; да го приемат за свидетел, където е необходимо; да му се признава подписът, да може да упълномощава други лица; да се гледа на него като на пълноправен гражданин; да има право на осиновяване, наследство, стопанисване, задължение и т.н.

Политически пък се наричат правата, с които се ползват гражданите за подредбата на обществените и държавните работи. Основни политически права са: право на всеки гражданин да избира общинско управление, да избира народни представители или него да избират за такъв; да критикува законите и когато са лоши, да иска да се променят; да си дава мнението по всички държавни въпроси, да заема общинска или държавна длъжност, изобщо да взема участие в уредбата на общината или държавата.

С граждански права се ползват всички жители, които живеят в една страна, а с политически се ползват само поданиците на държавата.

Ако човек извърши някое голямо престъпление, съдът може да отсъди да му се отнемат гражданските и политическите права.

X. ДЪРЖАВА

§ 20. Държава и закон. Ако всички жители на един народ се свързват в едно обществено цяло и се управляват от еднакви, общи за всички наредби и закони, то те образуват държава. Държавата, като съставена от хора, е едно органическо същество, което живее, работи и напредва.

Хората се обединяват в държава за свое собствено добро. Понеже държавата се състои от много повече отделни членове, отколкото обществото, то тя е твърде силна, за да може да противостои на всички външни неприятели; така също тя има сили да се бори и срещу някои вътрешни неприятели, като разбойници и други недоброжелатели и нехранимайковци.

Казахме, че държавата се урежда заради доброто на всеки гражданин. Ето защо организацията ѝ трябва да е добра, та хората да живеят мирно и братски помежду си; да не се притесняват един друг; да не отнемат правата и свободата си един на друг. Правата са общи; всеки, както пази своето право, трябва да пази и правото на съгражданина си, защото неговото право зависи от правото на другите. Онова, което прави държавата устойчива и силна, е справедливият и общ за всички закон. УПРАВЛЕНИЕ НА ДЪРЖАВАТА

§ 21. Цел на управлението. Свободният и независим народ има пълното право да се управлява така, както му е най-удобно, най-лесно и най му приляга. Правото, което има народът да създава сам общ закон и да заповядва да се изпълнява, се казва власт. Властта, независимо че произлиза от народа, се дава на избрани пак от него умни и добри мъже, които да я прилагат, защото целият народ няма как да го направи. Прилагането на властта от тези мъже се казва управление, а самите мъже, взети заедно – правителство. И така, народът поверява своята власт на едно правителство, което да се грижи да изпълнява законите, да пази отечеството от неприятели, да отговаря за реда и мира в страната, да раздава право, да налага наказание на немирните и т.н.

Поради това целта на всяко правителство е, като има доверието на народа, да се грижи да го води към напредък, към развитие, богатство, сила, доброчестина и образованост.

§ 22. Видове управления. Смело може да се каже, че колкото народи има по света, толкова и управления има, защото както вече казахме, народ с народ не си прилича. Независимо от това има два основни вида управление: чиста монархия и чиста република.

Там, където управлението е монархия, може да се каже, че един човек (монархът) управлява. В монархическите държави от волята на монарха зависи всичко: и законите, и войната, и мирът, и чиновниците, и налагането на данъци, и харченето на парите, та дори животът и смъртта на хората. Никой не може да търси сметка на монарха; неговата воля е закон за всички. Такова управление имат обикновено най-дивите, необразованите народи или народите-фанатици, каквито са например някои азиатски и африкански народи. В такава държава вече няма свободни граждани, а само безправни жители и роби. Такова управление противоречи на човешката природа, на напредъка и доброчестината на хората.

Републиката пък е такова управление, при което народът съвсем сам се грижи за уредбата на страната. Когато трябва да се реши дали да има война или мир, дали да се променят законите, дали да се намалят или увеличат разноските и данъците, народът се събира на общи събрания, обмисля и разрешава тези въпроси както намери за добре. Такова едно управление, въпреки че е най-доброто, трудно се постига, защото народът не заема малко, а голямо пространство и по много причини гражданите не могат да се съберат всички на едно общо събрание. Освен това при такова управление трябва всички хора да са опитни, образовани, да разбират напълно от държавните работи, защото ако не са такива, няма да дадат правилно решение на въпросите, ще сбъркат и ще навредят.

И така, първото (монархическото) управление не е добро; второто (републиканското) е добро, но непостижимо. Ето защо европейските народи прибягват към едно друго управление, което е нещо средно между монархията и републиката. Това е ограничената или конституционната монархия.

Напредъкът е накарал народите да се откажат от чистата монархия и да приемат ограничената монархия, при която монархът не управлява според волята си, а се води точно по един изработен и одобрен от народа основен закон, наречен конституция. В този основен закон е определено какви са правата на монарха и какви са правата на народа; така че всеки си има своята свобода и своите права, като нито монархът когато му хрумне може да отнема народните права, нито пък народът може да се меси където не му е работа. В това управление народът си избира представители, които се събират на едно общо събрание; там те обмислят и създават законите, като се съветват с монарха, и след като се издадат изработените и одобрени закони, всеки се подчинява на тях – както монархът, така и народът.

Повечето от държавите в Европа имат такова управление, такова имаме и ние, българите.

§ 23. Държавен глава. И така, нашето управление е конституционна монархия. Начело на управлението и страната стои князът. Затова той се нарича държавен глава.6

Според нашия основен закон, Българското Княжество е монархия – конституционна и наследствена, с Народно събрание. Князът е върховен представител и глава на държавата. Личността на княза е свещена и неприкосновена. Князът утвърждава и обнародва приетите от Народното събрание закони. Той е върховният началник на всички военни сили в княжеството както в мирно, така и във военно време. Всички органи, които имат известна власт, действат в името на княза и под негов надзор. Князът има право да опрощава или намалява наказанието на осъдените, или пък да ги помилва. Князът може да назначава и уволнява своите министри. Князът е представител на държавата в отношенията ѝ към другите държави. От негово име се правят всякакви споразумения с другите правителства. Но разпоредбите и заповедите на княза имат сила само тогава, когато са подписани от съответните министри, които са и отговорни, а князът не е отговорен за нищо.

Князът и наследникът на престола се смятат за пълнолетни след 18-а си година. Ако князът почине, но няма пълнолетен наследник, се определя Регентство да управлява страната. Регентството се състои от трима регенти, които князът още приживе може да назначи и които имат същата власт като него. Регентите полагат клетва, че ще управляват според конституцията.

§ 24. Държавен герб. Всяка държава си има свой знак, който показва нейната самостоятелност. Предметът, който носи този знак, означава, че принадлежи на държавата. Българският знак е златен лъв с корона на главата на тъмночервен фон. Този знак се нарича държавен герб. Той е върху парите, държавните имоти и държавната кореспонденция.

§ 25. Народно знаме. Освен държавния герб, народите имат и друг един отличителен знак. Това е народното знаме. Нашето народно знаме е от три цвята: бял, зелен и червен, подредени хоризонтално така: най-напред белият, а накрая червеният. Знамената обикновено се издигат на народните празници. Всяка дружина от войската си има знаме. АДМИНИСТРАТИВНО ДЕЛЕНЕ НА ДЪРЖАВАТА

§ 26. Понеже държавата може да заема твърде голяма територия и жителите да са доста много, то за да може да се контролира по-добре как се изпълняват законите, а и заради удобство на самото население, тя е разделена на няколко отделни части, които ние наричаме окръзи. Така нашето отечество България се разделя на 22 окръга, според по-големите градове и броя на жителите. Окръзите от своя страна се разделят на няколко околии. В средата на всеки окръг има окръжен управител, а в средата на всяка околия – околийски началник. Такова делене се нарича административно делене.7 УРЕДБА НА ДЪРЖАВАТА

§ 27. Какво може да желае един народ? Онова, което желае всеки отделен човек, това желае и целият народ, а именно да живее мирно и тихо, да живее задружно и в съгласие със съседите си, да са му осигурени свободата, правдините, имуществата, честта, да му се улеснява прехраната, да се увеличава благосъстоянието му, да не му се пречи на умственото и нравственото развитие; с една дума народът желае нищо да не му пречи да достигне щастие, благополучие в живота, сигурност и добра бъднина.

Това като желае народът, той точно към него насочва своята умствена и физическа работа.

§ 28. Трябва да има съгласие между народа и правителството. Поради това си желание, народът определя управлението, поверява властта в ръцете на известни мъже, които обещават да изпълняват неговите желания. Ето защо между народа и правителството трябва да има съгласие. Това е много важно. Ако между тях няма съгласие, работата ще отива много зле. И наистина, какво трябва да прави правителството, за да угоди на народа? Това е, не ще и дума, да пази свободата му, да го прави силен, честит, доброчест, пък и заможен. Там, където между народа и правителството няма съгласие, там няма сила, няма благоденствие.

Второто нещо след съгласието е правителството да изисква от всички граждани еднакво да изпълняват законите. Правителството не трябва за едного да е майка, а за другиго – мащеха. За него всички граждани, били те учени или необразовани, богати или сиромаси, приятели или не, прочути или не, трябва да бъдат еднакви и към всички да се отнася равно и справедливо. Тъй като хората твърде много се различават по сили, способности, обществено положение, нрави, пък и по интереси, то е естествено да има недоволство от правителството, но въпреки това правителството не трябва да гони и наказва без право противниците си.

§ 29. Мнозинството от народа управлява. В случай на недоволство от едно правителство, въпросът е, какво да се направи? Този въпрос пак го решава народът. Обикновено едни граждани одобряват едно правителство, а други не. Тогава проблемът се решава от народното мнозинство, т.е. на която страна са повечето от хората, тя надвива. И така, в конституционните държави като правило се е превърнало това, че мнозинството от народа заповядва, а малцинството се подчинява. Ако по-голямата част от народа е против едно правителство, то трябва да се промени. Но от друга страна, не се накърняват законните права на малцинството от народа. РАЗДЕЛЕНИЕ НА ВЛАСТТА

§ 30. Както народната воля е една, така и властта, която произлиза от самоуправлението на народа, трябва да бъде една. Но за да може по-лесно, по-сигурно и по-добре да прилагат тази власт одобрените от народа лица, тя се разделя на:

А. Законодателна власт,

Б. Изпълнителна власт,

В. Съдебна власт.

Причината да се раздели общата власт на три власти е още и това да се предпазва по-добре личната и общата свобода на гражданите. Ако една и съща власт прави законите, съди хората и изпълнява законите, тя ще злоупотреби, защото ще работи по своя воля и за своя изгода, а не заради всички граждани. А когато са три различни власти, те се уравновесяват и наглеждат една друга; тогава има по-голяма сигурност, че някоя от тези власти няма да върши безпътни работи, защото другите ще я спират.

А. ЗАКОНОДАТЕЛНА ВЛАСТ

§ 31. Властта, която прави (осигурява) законите на един народ, се нарича законодателна.

За основа на всички закони служи конституцията, т.е. онзи основен закон, върху който лежи, както една къща на своите здрави основи, цялата подредба на държавата и който определя всички права и свободи на гражданите. НАРОДНО СЪБРАНИЕ

§ 32. Основният закон – конституцията – се изработва от най-първото събрание, когато държавата първоначално се урежда. Това събрание се нарича учредително събрание. Всички други закони се изработват от следващите народни събрания, които биват: Обикновени и Велики. ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

§ 33. Избори. Обикновеното Народно събрание се състои от хора, които са избрани направо от народа (тъй като целият народ не може допреди изборите и по време на самите избори да се събере на едно място да прави закони), за да го представляват, и затова те се наричат народни представители или депутати.

Според конституцията, на 20 000 души население от двата пола се избира един представител. Всеки гражданин може да избира представители, ако е български поданик (трябва да е навършил 21 години и да има всички граждански и политически права), и се нарича избирател (военните, осъдените, които са в затвора, и тези, на които са отнети гражданските и политическите права от съда, нямат право да избират). Във всяка община гражданите се включват в един списък, който се нарича избирателен списък. Правителството определя един почивен ден, в който да се проведе изборът на народни представители. Изборите се провеждат в околийските центрове. Жителите от всички общини идват в околийския център, избират се и хора, които да следят за нередности; след това по ред, според списъците, отиват и подават бюлетините си, на които са написани имената на онези хора, които трябва да се изберат. Тези бюлетини се събират в заключени кутии и когато дойде часът да се преустанови изборът, кутиите се отварят и лицата, които са получили най-много гласове, се избират за народни представители. Някакво време преди изборите и по време на самите избори избирателите се уговарят помежду си кой от кандидатите е най-добър и най-добре ще ги представлява и него избират.

Избраните за народни представители лица трябва да са навършили 30 години и да са грамотни.

Народните представители у нас се избират на всеки пет години.

По разпореждане на правителството всички избрани лица в цяла България се свикват в столицата редовно, всяка година, от 15 октомври до 15 декември на събор, наречен тогава обикновено Народно събрание. Времето, през което всяка година събранието редовно заседава, се нарича сесия. Така едно обикновено Народно събрание за пет години ще има пет редовни сесии. Ако обаче стане нужда, събранието може да се събере и в друго време през годината. Тогава се казва, че събранието има извънредна сесия.

§ 34. Уредба на обикновеното Народно събрание. След като се свикат народните представители в столицата, князът в един определен ден тържествено поставя началото на работата на Народното събрание със специална реч, наречена тронна реч (слово). Още преди това след като се съберат, представителите се заклеват да пазят и бранят конституцията и да се ръководят само от общото благо на народа и на княза, доколкото им позволяват разумът и съвестта. Според тази клетва те не могат да поддържат интересите само на един човек или на едно село или град, а имат пълната свобода да обсъждат нуждите на целия народ според убеждението и съвестта си.

В тронната реч се излага накратко вътрешното и външното положение на страната и се посочва какви задачи има да свърши Събранието.

След речта на княза Събранието веднага, под председателството на най-възрастния измежду тях, пристъпва с тайно гласуване (чрез бюлетини) към избор на постоянен председател и на двама подпредседатели, а с явно гласуване избира необходимия брой секретари.

Обикновено при избирането на председателя се решава и въпросът дали старото министерство (правителство) ще остане да работи и занапред, или ще се замени с ново. Ако повечето от народните представители, заедно с новоизбрания председател, подкрепят правителството, тогава то може да остане и занапред. Но ако представители (повечето от тях) са противници на правителството, те избират и председател, който не подкрепя правителството. Тогава веднага старото правителство си подава оставката – на княза, а той натоварва избрания председател на Събранието да състави ново правителство (министерство). Новото министерство се сформира с повече министри от мнозинството в Народното събрание. Вече споменахме, че народът – чрез своите представители – поверява властта в ръцете на няколко одобрени от него мъже, които да управляват, т.е. народът избира представители, които като се съберат в Народното събрание, или одобряват старото министерство, или посочват лицата, от които да се състои новото министерство.

Председател се избира само в първата сесия на Събранието, в другите сесии не се избира, освен ако председателят не заеме някаква друга длъжност или не се разболее, или почине. След избирането на председателя Събранието избира една комисия, която да подготви отговор на тронното слово на княза. В този отговор между другото се споменава дали Народното събрание има доверие на правителството или не. Всеки път, когато Народното събрание се свиква, заседанието се открива с тронно слово от княза и на това слово Събранието изготвя отговор.

§ 35. Проверка на изборите. Първата работа на Събранието е да приеме вътрешен правилник, по който да се води в работата си. Втората работа на Събранието след това е да провери дали всички представители са избрани правилно, редовно и законно. Ако се установят сред тях нередовно и незаконно избрани, те не се приемат и народът в тези околии, които са ги избрали, трябва да се свика отново и да избере законни народни представители.

Народното събрание самò определя по какъв ред и как ще разисква въпросите. Разискванията са публични и всеки може да отиде и да чуе какво и как се обсъжда в Събранието.

Всеки от народните представители има право да изказва своето мнение и да гласува както му диктува разумът и съвестта. Никой не може да му търси сметка защо той гласува по този начин.

§ 36. Задачата на Народното събрание. Само Народното събрание има право да издава закони за целия народ. Законите обикновено се подготвят от министерството и се внасят с указ на княза в Събранието за разглеждане; законът може да се внесе и от всеки народен представител, който е изработил такъв. Планираните и подготвени закони, докато не се приемат от Народното събрание, се наричат законопроекти. Тези законопроекти стават закони само когато се одобрят и приемат от Народното събрание. Когато един законопроект се внася в Народното събрание, се излагат надълго и нашироко причините и нуждите от този закон. Обикновено най-напред Събранието разисква има ли нужда от предлагания закон и той може да се приеме или изцяло отхвърли. Ако проектозаконът бъде приет, тогава се чете, обмисля и приема член по член. Когато се приемат всички членове от проектозакона, тогава се прочита трети път, за да се види дали нещо не е забравено или непълно. Щом един законопроект се приеме, той става закон и се поднася на княза за утвърждаване. Князът го утвърждава с указ и издава заповед да се обнародва в „Държавен вестник“. Законът трябва да започне да се изпълнява след обнародването му.

Накратко, Народното събрание трябва да извърши следното:

Обсъжда законопроектите, 2. Обсъжда предложения за държавните заеми, за увеличаването и намаляването на данъците, 3. Опрощава данъци и недосъбрани задължения, ако хората са сиромаси, 4. Обсъжда приходите и разходите на държавата, 5. Преглежда сметките на правителството и т.н.

За всички свои работи Събранието гласува с вдигане на ръка или изправяне и се взема предвид мнозинството. Ако едно нещо го искат повечето представители, приема се; ако не го искат, не се приема.

Всеки представител има право в Събранието да задава въпроси към правителството за всякакви държавни въпроси, а министрите са длъжни да отговарят.

§ 37. Велико Народно събрание. Понякога, когато е необходимо да се промени конституцията, да се обяви война, да се избере княз, ако действащият е починал без да остави наследник, или по други важни причини, се събира голямо Народно събрание, което има двойно по-голям брой народни представители. Това събрание се нарича Велико Народно събрание.

Великото Народно събрание се събира:

За обсъждане на въпроси, свързани с отстъпване или размяна на някоя част от отечеството;

За изменение или преглед на конституцията;

За избор на нов княз, в случай че действащият княз почине, без наследник;

За избор на регенти, когато наследникът е непълнолетен. Б. ИЗПЪЛНИТЕЛНА ВЛАСТ

§ 38. Изпълнителната власт се намира в ръцете на правителството. Тази власт се нарича изпълнителна, защото е избрана да наблюдава и принуждава хората да изпълняват законите. Князът е глава на изпълнителната власт. Той е, който следи в управлението да влязат такива мъже, които се ползват с народното доверие и са най-способните. Тези мъже се наричат министри (управници), а тяхното събрание се казва министерски съвет. Най-главният министър се нарича министър-председател и той избира, с одобрението на княза, другите министри. Понякога, когато работата е много важна, може и князът да председателства в министерския съвет.

§ 39. Отговорности на министрите. Министрите отговарят за делата си пред княза и Народното събрание. Когато Събранието не ги одобрява, то трябва да си подаде оставката на княза (§34). Ако министрите са пристъпили законите, нарушили са клетвата си и са навредили на народа, Събранието има право да ги съди и накаже.

Министрите трябва да са съгласни помежду си. Който не е съгласен, си подава оставката.

Всеки министър е отговорен за делата си и той е длъжен винаги да дава обяснение, ако князът или Събранието го изискват.

Нито един който и да е министър, нито министерският съвет като цяло не може да върши неща, противоположни на решенията на Народното събрание.

§ 40. Задължения на правителството. Всяко правителство е длъжно: 1. да пази независимостта и свободата на отечеството и да поощрява приятелските отношения на страната с другите държави, 2. да обнародва изработените от Събранието закони и строго да следи за тяхното изпълнение от всички чиновници и от гражданите, 3. като въдворява мир и спокойствие в страната, да подтиква народа към доброчестина, т.е. към материално подобрение и умствено развитие, 4. да наказва например всички онези, които за някаква облага или по друга причина пристъпват законите, 5. да строи пътища, железници и т.н.

Освен тези общи задължения на министерския съвет, в някои случаи се налагат следните права и задължения:

Ако князът почине без да е оставил наследник, министерският съвет поема управлението на княжеството и в рамките на един месец свиква Велико Народно събрание за избор на нов княз;

Ако след смъртта на княза овдовялата княгиня е бременна, министерският съвет поема управлението докато тя роди;

Министерският съвет поема управлението и тогава, когато починалият княз приживе не е определил трима души, наречени регенти, които да го заместят, и в рамките на един месец свиква Велико Народно събрание, което да избере Регентство.

Ако почине някой от регентите, министерският съвет свиква Велико Народно събрание, което да избере нов регент на мястото на починалия.

§ 41. Численост на министерствата. Понеже цялата държава е една сложна машина, то за да може правилно и непрекъснато да се движи, всички служби са разделени в няколко групи и начело на всяка група има министър. Всяка такава група, управлявана от министър, се нарича министерство. Нуждата е причина да се създаде определена служба и според това колко нужди има, толкова и служби се учредяват.

В България има осем главни групи служби, затова са учредени и осем министерства.

Те са:

Министерство на вътрешните работи;

Министерство на външните работи;

Министерство на войната;

Министерство на финансите;

Министерство на народното просвещение;

Министерство на земеделието и търговията;

Министерство на общите сгради, пътища и съобщенията;

Министерство на правосъдието.

За всяка една обществена служба, която се нарича още държавна длъжност, всеки министър назначава избрани служители (чиновници) и следи добре ли изпълняват задълженията си. Ако не ги изпълняват добре, ги уволнява и на тяхно място назначава други. 1. Министерство на вътрешните работи

§ 42. Това министерство има за задача да пази реда и спокойствието в държавата, да закриля мирните граждани от нападението или ограбването от лошите, разбойниците, нехранимайковците и други без работа скитници. Министерството на вътрешните работи е онова, което прилага законите и изобщо управлява страната, затова неговите органи се наричат администрация.

За да може да извършва по-добре дейността си, това министерство разделя цялата страна на окръжни управления; окръжните управления – на околийски, а околийските – на общински. Окръжното управление се управлява от окръжен управител, околийското – от околийски началник, а общината - от кмет. Тези служби се подчиняват една на друга; така кметовете (селски) се подчиняват на околийските началници, околийските началници – на управителите, а управителите – на министъра.

В ръцете на окръжните управители и околийските началници, под ръководството на министъра, се намира полицията, т.е. ония въоръжени хора (жандарми), които са определени да хващат и задържат провинилите се; това е ръката на правителството, с която пипа (улавя) нарушителите и престъпниците. По заповед на министъра или на окръжния управител, или на околийския началник те извършват определената им работа.

§ 43. Община. В една страна с народно самоуправление общината е много важна. Община наричаме всички семейства и хора, които живеят в един град или село, и които поради общите си интереси се управляват от едно управление, избрано от тях. Членовете на общината (всеки човек без друго е член на една община) по покана на правителството се събират в един почивен ден и свободно избират няколко граждани, които съставляват общинския съвет.

В градовете този съвет се нарича градски общински съвет и се избира за три години, а в селата – селски общински съвет и се избира за две години. Съветниците избират един от тях за кмет и един или двама – за негови помощници.

§ 44. Задължения на общинския съвет. Общинският съвет е натоварен да изпълнява онези дейности в своята община, каквито изпълнява и правителството в общото отечество, а именно: грижи се за чистотата и ремонта на обществените сгради, за пътищата, за чистотата на града или селото, за водопроводите и осветлението, грижи се да се потушават пожарите, да се отварят училища и жителите да учат децата си, осигурява помощи за сиромаси и болни, грижи се за общото възпитание и благоприличие, опазва реда и спокойствието в общината, надзирава продажбата на всички стоки, особено тези, които могат да предизвикат заболяване на гражданите, и т.н.

§ 45. Самостоятелност на общината. Всяка една община, независимо дали е градска или селска, е самостоятелна. Тя е една малка държавица, която се организира и управлява свободно. Тук е най-естественото място, където гражданите се приучават към самоуправление и където всеки трябва да се научи какво е обществен интерес и как той трябва да се пази. Само в общината гражданите най-лесно могат да се приучат на обществен живот, да се запознаят с изпълнителната власт и да се научат да размишляват по различни общи въпроси. Общината е най-естественото училище, в което гражданите могат да се запознаят със законодателството и управлението. Понеже всеки гражданин може да заеме длъжност в своята община, дето е жилището и семейството му, то той лесно може да изучи народните нужди и да направи нещо полезно. Общинското управление е в правото си да предприеме всички мерки, от които зависи благосъстоянието на общината, здравето и образованието на жителите. Общината си определя бюджет, събира данъци, разпределя държавните берии8 според състоянието на гражданите, издава различни разпореждания и наказва онези, които не ги изпълняват. Независимо от всичко това, въпреки че общината е свободна, тя е част от общата държава, затова правителството има надзор върху нея. Особено правителството следи за това да не би общинското управление да навреди на общината, да злоупотреби с нещо и да накърни интересите на гражданите.

§ 46. Окръжен съвет. Подобно на общината всеки окръг също е самостоятелен, той е една държавица, в която влизат всички съставляващи го общини. За организацията на общинската дейност се избират известен брой граждани, които се събират в окръжния център и образуват окръжен съвет. Задълженията на този съвет са: да прави пътища за лесно придвижване между градовете и селата, да отваря класни или педагогически училища, да се грижи за подобрението на търговията, земеделието, скотовъдството, да се грижи за опазването на горите и т.н. Този съвет обикновено се събира през месец септември всяка година и понеже не може да заседава цяла година, той избира измежду членовете си една комисия, която отговаря за дейностите на съвета през годината. Тази комисия се нарича окръжна постоянна комисия.

Членовете на окръжния съвет се избират за три години. 2. Министерство на външните работи

§ 47. Народите имат нужда да живеят едни с други приятелски, за да могат да се развиват и да напредват. Но понеже имат свързани интереси, трябва така да си подредят работите, че да не си вредят на тези интереси. Когато между два или три народа общите им интереси са еднакво признати, за да не стават спорове между тях, тогава между самите народи има съгласие, миролюбие, дори и приятелство. Където това не съществува, там има несъгласие, омраза, дори и война.

Всяка държава, за да пази добре интересите си с другите народи, да защитава интересите и на своите поданици, които живеят в чужбина, полага усилия за добра външна политика. Това се осъществява от Министерството на външните работи. Това министерство отговаря за отношенията на държавата с другите държави. Ако трябва да се отправи запитване към някоя държава, ако трябва да се даде отговор за нещо, ако трябва да се направи някаква спогодба с някой чужденец – всичко това се случва именно чрез това министерство.

За да вървят взаимоотношенията по-добре, всяка държава изпраща в съседната държава или в другите държави по един пратеник, който се нарича дипломатически агент или консул.

Консулът защитава поданиците на своята държава пред правителството на държавата, където е изпратен; следи как върви търговията им и ги съветва да не вършат непристойни неща в чуждата държава.

Когато едно правителство се обръща по някакъв проблем към друго правителство, то прави това чрез своя консул там. Консулът изпраща от името на своята страна до другото правителство писмо, което се нарича нота.

Отговорът на тази нота той изпраща на своето правителство, от което очаква заповед какво да предприеме по-нататък, ако проблемът все още не е решен.

Къщата, в която живее консулът, се счита като част от неговата държава и никой няма право да влиза там насила, дори когато там се крие лош човек. Над къщата винаги се развява знамето на народа, към който принадлежи консулът.

Под контрола на това министерство в България се намира и духовенството (изповеданията). Българското духовенство си има свой глава – екзарх, но що се отнася до заплащането на екзарха, на митрополитите, поповете и пр., то става от Министерството на външните работи, където са и предвидени необходимите за това средства. 3. Военно министерство

§ 48. Военното министерство отговаря за войската на държавата. Задачата на войската е да пази отечеството и княза от враговете. Понеже отбраната на страната е твърде важна и понякога много трудна, то е необходимо да има едни много добре организирани и подготвени сили, които да отговарят само за това; тези сили се наричат въоръжени сили (армия). Въоръжените сили в нашето отечество се набират от цялото мъжко население, което може да носи оръжие, на възраст от 20 до 45 години.

Войската в княжеството се дели на:

1) Постоянна войска (действаща армия),

2) Резервна армия и

3) Народно опълчение.

Всеки български гражданин и поданик е длъжен да служи лично във войската. Не се допускат никакви замени или откупвания.

За гражданите, които са неспособни за военна служба, личната военна служба се заменя с военен данък, който се налага според състоянието на лицето. Военните упражнения са полезни за много неща: те развиват силата и жизнеността на народа, спомагат за укрепването на любовта към отечеството.

Войската, в зависимост от оръжието, което носи, се дели на:

Пехота;

Артилерия (топчии);

Кавалерия (конница);

Пионери (сапьори), войници, които правят укрепления, мостове и др.;

Санитарни и други служещи.

Войниците в пехотата служат две години, а онези в артилерията и кавалерията – по три (моряците – четири).

Постоянна или действаща войска се нарича тази, която е в постоянна готовност, винаги готова за бой, и се обучава за това всеки ден.

Най-главната сила в страната е постоянната или действащата армия, която действа в случай на война както в пределите на България, така и извън тях.

Резервната армия е в помощ на действащата, но в случай на нужда и тя може да действа самостоятелно, както действащата.

Народното опълчение пък помага както на действащата армия, така и на резервната.

След като някой е отбил лично военната си служба, го зачисляват в запаса на действащата армия, след осем години минава в запаса на резервната армия, а след още седем години се зачислява в народното опълчение, където служи чак до 45-а си година; след това се освобождава от военна повинност.

За изпълнението на военната служба от населението всяка година има набор на младежи, които до 1 януари тази година, в която става наборът, са навършили двадесетата година от раждането си, а така също и тези, които по болест, недоразвитост и други причини не са постъпили предходната година.

Младежите, които учат в училищата, се освобождават докато завършат учебния курс; след завършването те са длъжни да се явят при първия набор и да изпълнят военната си служба. Ако младежите са навършили 23-та си година, макар да са в училищата, пак трябва да се явят в наборната комисия за изпълнение на военната служба. Същото трябва да направят и онези, които учат във висши учебни заведения и са навършили 25-а си година.

Никой не бива да се крие, да бяга или поради каквито и да било маловажни причини да не иска да отбие военната си служба. За избягалите от военна служба се предвижда голямо наказание от закона и му се отнемат гражданските и политическите права. От друга страна, този, който не желае да служи във войската, той не си изпълнява задълженията към отечеството и по време на война няма да отиде да го защитава. Дори и да отиде, то ще бъде без полза, защото не е обучен както трябва за това. Такъв човек не заслужава да се нарича гражданин, т.е. свободен син на свободно отечество, а заслужава пълно презрение. 4. Министерство на финансите

§ 49. Ние видяхме, че всяка една народна нужда е причина да се създаде и съответна държавна длъжност или служба. Лицата, които се определят да изпълняват тези длъжности, не могат да се занимават и с частната си работа, защото нито държавната работа, нито своята ще вършат добре. А пък на всеки човек, като му е необходима прехрана, то естествено е, че държавата трябва да осигури прехраната на своите служители.

Според това държавата се стреми да набави средства, с които да покрие разноските за различните обществени служби.

Най-напред държавата получава доходи от държавните имоти, каквито са: земи, гори, планини, чифлици, земеделски училища, железници и пр. Други приходи получава държавата от рудниците, монопола върху тютюна и солта, телеграфната и пощенската служба, сеченето на монети, издаването на книжни облигации и т.н. Тук се включва и патентът, който се плаща за ловуване на дивеч, за лов, риболов, за притежаване на оръжие и т.н.

Най-големият и най-сигурен доход на държавата са данъците. Данъкът не е нищо друго освен даване от всеки един гражданин на една част от приходите си в полза на държавата. Когато държавата налага това, се внимава да не се получи голямо претоварване, защото хората ще обеднеят. А като обеднеят тези, които плащат (данъкоплатците), обеднява и държавата. Държавата е богата само тогава, когато са богати нейните граждани. Ето защо данъците трябва да се разпределят равномерно между данъкоплатците. Правото в този случай изисква всеки да плаща според състоянието си: който има повече имоти и приходи, да плаща и повече данъци, а който има по-малко имоти и приходи – да плаща по-малко. Това е твърде справедливо, защото по-богатите имат по-голяма нужда от държавата от по-бедните.

Данъците не могат да се разпределят, да се увеличават или намаляват произволно. Всичко това трябва да се случва въз основа на закон, изработен и приет от Народното събрание.

Данъците обикновено се изплащат в пари; има случаи, когато се изплащат в натура и в ангария, но това е рядко; практикува се най-вече при земеделците (напр. могат да дадат храна, вместо пари), а ангарията – при селяните, които например могат да работят по пътищата, вместо да си плащат пътния данък, и т.н.

Данъците биват преки и косвени.

Преки се наричат данъците, които се налагат направо (пряко) върху имота или приходите на всеки гражданин. Този данък се налага върху поземлената собственост (нивите, горите, лозята, къщите, ливадите и т.н.), върху приходите от отдадените под наем имоти (недвижими), патентовия налог на всеки, който упражнява какъвто и да е занаят, дори и на чиновниците; налози на овцете, козите, свинете и т.н. Митата от продажбата на недвижими имоти, от завещания; към това се отнася данъкът, който се плаща от тези, които по някаква причина не служат във войската, и т.н.

Косвени данъци са онези, които не се налагат направо на имота или дохода на гражданина, но се налагат на предмети, които се използват от тях. В този случай някак неусетно, малко по малко се плаща доста голям данъчец. Има неща, за които се налага мито на собственика, а той повишава малко цената им, та пак купувачите го плащат. Например патентът на питиетата, на манифактурните стоки, на скъпоценните украшения, които се внасят от чужбина, и разни други. Към това се отнасят гербовите марки, които заплащаме при всяко заявление или други документи.

Най-умната наредба в една държава е да могат да се уравновесят приходите и разходите, с други думи, колкото приходи има в държавата, толкова и разходи да се правят. Това става като не се откриват непотребни служби, за които се изискват големи разноски, и като се спестява народната пара. От друга страна, трябва да се внимава да не се претовари и населението с непосилни данъци.

За да се знаят колко са приходите и колко са разходите на държавата, всяка година финансовото министерство прави подробни изчисления от кое колко се взема и за кое колко се дава; такава равносметка се нарича бюджет и се внася в Народното събрание за одобрение.

Ако приходите надвишават разходите, това е много добре. Излишъкът може да образува голям полезен капитал, който е богатството на държавата.

Ала за зла участ това рядко се случва. В повечето случаи държавните разходи надвишават приходите; особено когато министрите са разточителни или когато има много големи държавни нужди, като война, построяване на железници и пр. В такива случаи държавата прибягва до заем с лихва от някоя банка или друго учреждение, това се нарича държавен заем. Заемът се заема за няколко години и се плаща постепенно заедно с лихвите. Какъвто и да е заемът, той трябва да се одобри от Народното събрание.

Всички финансови дейности се предприемат от Министерството на финансите. В състава му има много чиновници: финансови чиновници, бирници, ковчежници, контролери и пр. 5. Министерство на народното просвещение

§ 50. Едно от най-важните неща за държавата е народното просвещение. За да може един гражданин да изпълнява добре своите задължения и да може да разбере както трябва своите права и свободи, той трябва да е просветен; трябва да знае да чете, да пише и да има научни познания. Простият, неграмотният човек е умствено сляп. Той не знае нищо: нито правата си, нито задълженията си; той върви безразсъдно ту подир тогова, ту подир оногова, а те могат и да го лъжат, ако имат облага от това. В една свободна страна, в която всички са равни и имат еднакви граждански и политически права, трябва и еднакво да разбират от общите работи. За зла участ, малко са такива граждани. Но просвещението и образованието малко по малко пробуждат народа от невежеството и му отварят пътя на светлината.

За да може всеки един гражданин да бъде полезен с просветения си ум, той трябва докато е млад да посещава училище. Но тъй като някои хора от простотия или поради някоя друга причина не изпращат доброволно децата си да се учат в училище, то те чрез закон са задължени (принудени) да го направят. И така, в основното училище учението е задължително за всяко дете, независимо дали е момче или момиче, т.е. всяко семейство се задължава да даде на своите деца най-малко основно образование и възпитание. По-нататъшното образование вече е оставено на добрата воля на всеки човек.

Народното просвещение се разделя на:

а. Основно учение (образование),

б. Средно или специално образование и

в. Висше образование.

Основното образование има за цел да положи основата на нравственото възпитание на бъдещите граждани, да укрепнат физически и да им даде най-необходимите знания. Затова то е нужно на всеки човек. То включва четене, смятане, писане, общо познаване на Закон Божи, отечествена история, естествена история, физика, география, гражданско учение, гимнастика и ръчна работа за момчетата, а ръкоделие за момичетата.

Тези знания са необходими на всеки гражданин и гражданка. Основното образование е безплатно. Всички деца от 7 до 13 години са длъжни да посещават основното училище.

Продължителността на основното образование в училище е шест години и се разделя на три курса: долен, среден и горен.

Средното образование има за задача да даде на младежите по-обширни общи познания и да ги подготви за висшето образование. Това образование се получава в мъжките и в девическите гимназии. Специално образование се получава в педагогическите, духовните, търговските и земеделските училища, където младежите не получават общо познание, а нарочно (специално) се подготвят или за учители в основните училища, или за попове, или за търговци, или за земеделци и т.н.

Висшето образование има за цел да даде на младежа най-голямо и най-пълно знание по някоя част от науката, например медицина, инженерство, живопис и пр., за да могат тези, които го имат, с достойнство да заемат и най-важните народни служби.

Училищата се делят на два вида: народни и държавни. Народни са тези училища, които се поддържат и контролират от народа. Министерството им дава само парична помощ. Държавните училища пък се уреждат и поддържат направо от Министерството на народното просвещение.

Учителски съвет. Към всяко училище, което има повече от един учител, има учителски съвет, който под ръководството на главния учител се грижи за успеха и поведението на учениците, както и за добрия напредък в училището.

Училищен инспекторат. Учителските съвети при народните училища са под ръководството и надзора на училищния инспекторат, който се намира в окръжния център.

Училищно настоятелство. Във всеки град или село се избират няколко граждани, които да подпомагат дейността на училището. Тези хора се наричат училищно настоятелство. Задълженията на училищното настоятелство са:

а. Да се грижи за училищните доходи;

б. Да намира средства за подпомагане на бедните ученици;

в. Да определя колко средства са необходими за учителите и училищните дейности;

г. Да се грижи за училищните сгради и осигурява ремонтите;

д. Да се грижи за чистотата и всички други нужди на училището;

е. Да следи децата, подлежащи на задължително обучение, според съставения от кмета списък, редовно да посещават училището;

ж. Да следи за преподаването и напредъка на училището.

Окръжен училищен съвет. Във всеки окръжен център има един окръжен училищен съвет, в който участват няколко души. Този съвет отговаря за следното:

а. Грижи се за преуспяването на учебното дело в целия окръг;

б. Внимава за еднаквото изпълнение на училищните закони и програми;

в. Разглежда спорове по училищни дела между учители и настоятели, между настоятелства и общини;

г. Произнася се какво наказание да се наложи на настоятелите или на някой учител, който в нещо е прегрешил;

д. Определя и налага глоба на онези родители или кметове, които не се грижат за това всички деца да посещават училище;

е. Дава мнение за отваряне на нови училища и за изграждане на нови училищни сгради и т.н.

Над всички тези училищни власти – учителските съвети, инспекторите, училищните настоятелства и окръжните учителски съвети – стои Министерството на народното просвещение. То наглежда всички как си изпълняват задълженията по училищните дейности; то разрешава всички въпроси, които другите училищни власти не могат да разрешат; към него се обръщат от цялата страна всички, които се занимават с образованието и възпитанието на младежите и народа, когато искат съвети и наставления. Затова то се нарича централно управление на просвещението. 6. Министерство на търговията и земеделието

§ 51. Материалното благосъстояние е важно за всяка държава и за доброчестината на всеки неин гражданин. Първата и най-важна нужда за човек е прехраната. Прехраната пък е резултат от нещата, които ни дава природата. Работата е в това, че някои от тези неща, за да станат годни за покриване на нашите нужди, трябва да се обработват или преработват. Никъде в природата няма да намерим хляб или ястие, приготвени както трябва, за да се нахраним. Освен това за приготвянето на прехраната са необходими много неща: сол, пипер, ориз, месо, зеленчуци, киселина, масло, съдове и пр., и пр., които не се намират на всяко място, а и не всеки човек може да изработи всички тези неща. Същото е и с жилищата (къщите), дрехите и т.н. Това е наложило всеки човек да се занимава само с едно нещо, а след това хората да си разменят стоките помежду си. Например един отглежда зеленчук, друг месо, трети сол и т.н. и си заемат един от друг на който каквото му е необходимо. Преди много години хората просто си разменяли един с друг произведените от тях стоки. В днешно време такава размяна е доста трудна и затова са измислили парите, с които купуваме необходимите ни неща, а продаваме ненужните. Парите са просто едно средство да прехвърляме по-лесно, по-бързо и по-безопасно разни стоки помежду си.

Такава размяна на стоки, било с пари или предмет за предмет, се нарича търговия. Колкото повече стоки има, толкова по-голяма е и търговията, а колкото по-голяма е търговията, толкова по-богати са гражданите. Към търговията се отнасят различните индустриални фабрики за производство на дрехи, стъкло, брашно, желязо и т.н.

Всъщност богатството на един народ зависи от търговията и от земеделието.

Под земеделие се разбира обработване на земята, която трябва да ни даде всички растителни продукти или животни, които са ни необходими, и то да ни ги даде в изобилие. В земеделието се включват различните посеви и обработвания като нивите, лозята, горите, пасищата за изхранване и развъждане на едър и дребен добитък, за развъждане на буби (копринарство), лен и т.н.

Земята крие в пазвите си неизброими и неизчерпаеми богатства; такива са различните руди като: мед, сол, желязо, злато, сребро, каменни въглища, олово и пр., и пр. Разработването на всички тези богатства от природата увеличава приходите на народа и държавата.

И така, за да може да се върти търговията добре, редовно и без пречки и за да може да се обработва земята както трябва, за да ни даде здрави, достатъчни и евтини неща за нашите нужди, се устройва едно особено министерство – Министерството на търговията и земеделието. Това министерство се грижи да се достави всичко необходимо за народния поминък. То отваря училища (земеделски училища), в които се учат младежите как по-добре да обработват земята; наглежда земеделските каси, от които много земеделци заемат пари за дейността си; подтиква търговията, като насърчава търговците да работят по-дейно; отваря изложения за различни стоки; организира панаири за добре охранен добитък; отваря занаятчийски училища, в които се изучават различни занаяти като: железарство, грънчарство, столарство, обущарство, стъкларство и др. С една дума, то предприема всичко, което може да помогне за напредъка на търговията, да се усъвършенстват занаятите, да се нареди както трябва обработката на земята, скотовъдството, лесовъдството и т.н. – неща, от които зависи народното богатство, а и сила. 7. Министерство на общите сгради, пътищата и съобщенията

§ 52. Търговията може да се развива добре и правилно само когато има добри пътища, по които хората бързо да могат да вървят и да си превозват стоките. Нуждата от бързо придвижване е накарала хората да направят широки и гладки пътища, да прокопаят канали, да измислят параходите и железницата. Бързото и евтино превозване както на пътници, така и на стоки, помага най-много да се върти голяма търговия, защото търговците не губят много дни за път и стоките не се оскъпяват много от превоза.

Друго средство за търговията и общуването са пощите, телеграфите и телефоните. Много важно е във всяка държава да има добре устроена поща, която редовно, сигурно и бързо да разнася писмата между гражданите; същото е и с телеграфите и телефоните, чрез които жителите от различните градове се разбират един с друг за общата си работа.

Освен това в държавата има много общи сгради, каквито са училищните сгради и такива, които са построени от държавата за различни обществени учреждения. Тези здания се наричат обществени сгради.

Грижата за общите сгради, пътищата, пощите, телеграфите и пр. е на министерството, което носи същото това име.

И така, това министерство организира работата по изграждането на общите сгради, изработва планове и одобрява изработените от други лица, наглежда как се строят правителствените здания, отговаря за пътищата, мостовете, железниците, параходите и пр., за дейността на пощата и службата по телеграфите и т.н.

В. СЪДЕБНА ВЛАСТ 8. Министерство на правосъдието

§ 53. Под разпореждането на Министерството на правосъдието се намира съдебната власт, т.е. всички видове съдилища в държавата.

Колкото и да се спазва редът, все пак между хората често се случват спречквания, караници, побоища, кражби, убийства и много други незаконни постъпки. Понеже много пъти не се знае кой е прав и кой крив при такива случки между гражданите, то се определят особени хора, които като изслушат едната страна, а после и другата, виждат на коя страна е правото и оправдават невинния, а осъждат виновния. Такива хора се наричат съдии, а учрежденията, в които се разглеждат жалбите на жителите – съдилища.

За да се разглеждат по-бързо и по-лесно разните жалби на хората, у нас има най-напред селски съд; в него влизат селските кметове и някои членове на общинския съвет. В този съд се гледат най-обикновени дела, като например волът на един селянин опасал нивата на друг, двама се скарали за нищо и никакво или се сбили, един обрал сливата на друг, отсякъл дървета в гората му и други подобни. Селянинът, ако не е доволен от отсъждането на селския съд, отива в града и се обръща към мировия съдия. Този съдия разглежда делата между селяните и гражданите, но пак за дребни престъпления или пък при спор за пари, но по-малко от 1000 лева. Съдията се казва мирови, защото неговата задача е повече да спогодява страните, да ги съветва да се помиряват, т.е. да има мир между тях.

Който не е благодарен от отсъждането на този съдия, отива вече в окръжния съд. В този съд се разглеждат значими дела, като например за голяма кражба, за убийство, за клевета, за голямо заемане или даване на пари и т.н. Този съд подробно разпитва страните и след като изслуша всичките им оправдания или обвинения, тогава присъжда кой е прав, кой крив.

Ако тъжителят или осъденият не е благодарен от този съд, той се обръща към по-горен съд, който се нарича апелативен съд. Тук отново съдиите подробно разглеждат делото и като изслушат всички за и против, отсъждат делото както намерят за право и за добре.

Ако осъденият и от този съд не е благодарен, той подава жалба до най-големия съд, който се казва върховен касационен съд. Този съд е само един и се намира в София. В този съд страните не се разпитват, а се разглежда дали апелативният съд правилно е решил делото. Ако делото е решено правилно, касационният съд го потвърждава и туй то. Който печели – печели, който губи – губи. Ако пък не е решено правилно, го връща да се разгледа отново.

Щом едно дело се потвърди от касационния съд, присъдата се обнародва в „Държавен вестник“; ако е например за голяма кражба или убийство и пр. и виновния го предават на полицията да го затвори в тъмница или да го обесят, ако е осъден на смърт.

Ако делото приключва в окръжния съд или в апелативния съд, то пак и от тези съдилища се издава присъда, която се обнародва в „Държавен вестник“, и след това се налага наказанието на виновния.

Повечето от гражданите и селяните не знаят как да се защитят пред съдилищата, нито пък, поради това, че са необразовани, могат да обяснят добре и ясно какво се е случило. Затова те си наемат особени хора, които добре боравят със законите и съдилищата, та да ги защитават. Такива хора има при всеки съд, освен при селския, и се наричат адвокати.

ВЪРХОВНА СМЕТНА ПАЛАТА

§ 54. Освен изброените министерства, в държавата има и друго едно учреждение, което се казва Върховна сметна палата. Тази палата преглежда сметките на всички учреждения, колко пари са похарчили, правилно и законно ли са ги похарчили и т.н. Където има незаконно взети държавни пари, тя ги иска да се върнат обратно в държавната хазна.

Върховната сметна палата представя сметките на правителството за одобрение от Народното събрание.

Приложение Оригинален текст